Бележката в джоба й носеше истината. Истина обещана на друг. Сълзата се плъзна по лявата й буза, за миг се задържа в извивките на носа й и капна върху треперещите й устни. Плачеше. И не можеше да го спре. Сълзите се надпреварваха по красивото й лице. Гората шумеше тихо пред нея. Искаше й се да забрави за истината и да се втурне след него в гората. Да изгори листа хартия носещ проклятието на придворните магьосници ползващи хилядогодишното познание на предците си. Краката й не издържаха и тя коленичи в тревата. Дъхът й се секваше от силните хълцания на плача. Простена и се сви на земята. "Светът е безкраен и не вярвам слънцето да спре скоро кръговрата си" беше казал той усмихнат, когато тя го попита къде ще отиде. Със същата тази усмивка се качи на коня си и потъна в тъмата на гората.
Три години бяха минали от тогава. Всяка нощ тя идваше до гората, веднага щом краля се умори и заспи. Тя лежеше гола до него и чакаше той да потъне в съня си. Мълчаливо сдържаше сълзите си, защото краля не обича сълзи. Веднъж не успя и две големи капки се отрониха от затворените й очи докато краля беше в нея. Това никак не му хареса. Зашлеви я. Хвана я за гърлото и я удари в лицето. Изпита силна болка. Пръстена на краля беше раскъсал плътта й малко под окото. Кръвта течеше по белите завивки смесвайки се със сълзите. Краля се изправи и набързо облече нещо. Хвана я за ръката и рязко я дръпна от леглото. Прекара я през целия дворец, чак до подземията на магьосниците. Бутна я през вратата и каза "Закърпете я".
Магьосниците на краля. Повече от всичко мразеше тях. Всяка сутри тя трябваше да слиза при тях за да я " пречистват". Защото краля не се нуждаеше вече от синове, а и не обичаше такива изненади.
Три години. Тиха като сянка излизаше от покоите на краля и заставаше пред гората. Точно там където го видя за последно. Преди три години. Три безкрайно дълги години.