2 за 2 нощи и после няколко в стара загора но те не се считат

Така реши - да маха на всеки.

Влакът минаваше през Средна Европа, нейде след Татрите, през цялото славянство на пейзажа, дълги редици окосена люцерна, глухарчета и маргаритки. Макът около релсите беше полудял. Имах чувството, че всички средноевропейски железопътни компании се издържаха основно от продажбата на опиум. Слънцето вече залязваше и залезът из тези равнини обещаваше да бъде безкраен, а надвесената през прозореца Кристин проблясваше като станиолена. Дойде ми наум, че според някои само едно махване на пеперудата с крила може да промени света.

Тя се обърна и ми заяви, че не е пеперуда... още по-малко пък станиолена. Понякога наистина имаше изумителни способности. Надвеси се пак навън и замаха енергично с ръка на някакъв възрастен селянин и средноевропеец едновременно. Човекът я забеляза, поколеба се за миг, стори ми се, че дори се огледа свенливо наоколо, и отвърна на поздрава.

- Е - обърна се пак Кристин, - мисля, че здравата го зарадвах.

- Здравата се натресе в живота му - отвърнах. - Представи си сега как този мъж се прибира в къщи при застаряващата си и доволно отегчила го жена, хвърля сено на магарето, дава каша на прасето, прибира овцете и сяда на изкорубената седалка от камион пред дома си. И през цялото време, представи си, ти не излизаш от главата му. На всичко отгоре адски му напомняш някаква жена, която е забутал толкова дълбоко в паметта си, че не си е позволявал да мисли за нея вече 38 години. И колкото повече мисли и отпива от мастиката, защото той междувременно си е взел шишето, толкова по-ясно му става как всичко е минало покрай него като ей този влак. Просто влаковете не спират тука, в скапания му, малък, мръсножълт като препикана стена на гаров клозет животец. И точно сега на прага излиза жена му в поизбелял халат на розови цветчета и му вика да престане да се налива и да се прибира за вечеря, а той не я поглежда и му е толкова криво, че дори не му се иска да запрати бутилката по нея. И сега сякаш същият онзи влак отпреди 38 години се връща и много бавно минава отгоре му. Ужасяващо бавно...

Усетих, че въображението ми набира някаква садистична инерция и млъкнах. Кристин се беше свила на седалката до прозореца и ме гледаше почти уплашено.

- Сериозно ли говориш?

- Предупредих те. Не можеш да се намесваш в живота на хората дори с едно помахване с ръка. Понякога, без да искаш, се превръщаш в съдбата им.

- Глупости. Отвратително е да вкарваш всичко в разни истории.

И за да покаже колко е убедена в думите си, тя се извърна рязко към прозореца и нарочно махна на един кантонер, застанал мирно в малко широката си униформа край минаващия влак. Кантонерът остана все така строг, само повдигна изразително вежди и докато можеше проследи с очи махащата Кристин. Сигурен съм, че поне няколко минути след това продължаваше да стои в същото положение със силно извърната наляво глава. Кристин наистина изглеждаше неотразима в така и несвършващия здрач.

- Защо той не ми отвърна, а?

В гласа й имаше такава обида, а в очите й обвинение, сякаш аз държах отговора скрит в известна само на мен история. Обясних, че той в момента е на работа и неговото махване би могло да се изтълкува по съвсем друг начин от машиниста.

- Въпреки всичко той те хареса - подхвърлих аз, - и определено мога да кажа, че едва се стърпя да не ти махне.

Тук тя направи някаква физиономия, която трябваше да изрази крайна незаинтересованост от това дали един кантонер я харесва. Но след малко подхвърли уж между другото:

- Все пак, ако толкова съм му харесала, би могъл да ми отвърне, каквото и да му струва това.

- Сигурен съм, че вече съжалява. Само си представи, че не се беше сдържал и се размаха като... - щях да кажа като палячо, но това би я обидило и внимателно продължих. - Машинистът веднага би изтълкувал това махане бог знае как. Може би щеше да смени коловоза и сега ние с теб щяхме да летим срещу някакъв насрещен влак. И така твоят кантонер би изгубил всякакъв шанс да те срещне отново. Предполагам, че всичко това е минало за секунда през главата му и го е възпряло.

Тази версия определено й хареса, но тя очакваше да чуе цялата история.

- Само не се опитвай да ми пробутваш ужасии като предния път.

Успокоих я, че тук историята е съвсем друга и този път се е намесила съвсем щастливо в съдбата на младия кантонер. Бях принуден да разказвам с големи подробности как за него от този момент нататък нито един влак няма да бъде просто влак и нищо повече, а евентуален приносител на най-хубавото нещо, което е виждал в живота си. И как всички пътници отсега нататък ще виждат един влюбен кантонер, шарещ с поглед по прозорците на отминаващите влакове...



Докато слушаше историята, Кристин пропусна да се намеси в съдбата на младо семейство с бебешка количка, три циганчета, махащи възторжено край някаква бариера, една баба и две кучета.

Познаваха се едва от няколко часа. Той - малко над трийсетте, тя малко под тях. Той трябваше да предаде по нея пакет за свой познат отвъд океана. Тя само посредничеше. Работа за пет минути, но вече два от общо трите часа, които й оставаха до самолета, не можеха да намерят никаква основателна причина да се разделят. Сега, точно шейсет минути преди полета, стояха в ъгъла на кафенето в залата за изпращачи, пиеха по трето кафе и мълчаха. Бяха изчерпали всички теми, които могат да поддържат разговора между двама непознати. И мълчанието вече започваше да става неприлично. Малката масичка между тях беше отрупана с празни пластмасови чашки, придобили най-неочаквани форми от дълго въртене из ръцете им. Бъркалките за кафе бяха отдавна натрошени на най-малките възможни парченца, празните пакетчета захар измайсторени на фунийки и миниатюрни корабчета.



Хрумна му, че от тази маса става добър редимейд-обект или, да го кажем, инсталация, която би кръстил "Апология на притеснението" (пластмасови чашки за кафе, бъркалки, празни пакетчета захар, бяла масичка). После му се стори глупаво и реши да премълчи. "Това, което се премълчава, се превръща в счупени бъркалки и смачкани чашки", изведнъж каза тя. Той си помисли, че никога вече няма да срещне друга такава жена, която да чете мислите му и с която би искал да остане до края на живота си в това кафене. Сепна се, че е употребил, макар и наум фраза като "до края на живота си".



- Хайде да си поговорим - каза тя, макар че два часа не бяха млъквали.



Оставащият час беше прекалено малко време, за да се профука в заобикалки и майсторене на корабчета. Но тъй като той не започваше, тя просто каза:



- Трябва да приемем, че понякога хората буквално се разминават.



- Иронията е, че го разбират тъкмо когато се срещнат - каза той.



- Сигурно е имало начин да се видим и преди. Живели сме толкова време в един и същи град. Не може да не сме се разминали на някой светофар.



- Щях да те забележа - каза той.



- Обичаш ли я? - попита тя.



- Обичаш ли го? - попита той.



Бързо се съгласиха, че няма никакво значение и никой не им е виновен.



По-късно той нямаше да може да си спомни на кой пръв му хрумна тази спасителна (както мислеше тогава) идея да си измислят общи спомени, да съчинят целия си живот отпреди да се познават и след това. Плах опит да си отмъстят на случая, който безмилостно ги беше събрал замалко само за да ги размине. Имаха на разположение 50 минути.



- Помниш ли - започна той, - като ученици живеехме на една и съща улица. Пусках ти тайно в пощенската кутия всяка седмица по един станиолен пръстен от бонбони "Лакта".



- Аха - каза тя, - значи ти си бил този. Баща ми винаги ги намираше първи и подозираше, че някой побъркан обожател от квартала праща годежни пръстени на майка ми. Излиза, че са били за мен.



- За тебе бяха - каза той.



- А ти помниш ли - подхвана тя, - когато в последния курс на университета заминахме само двамата на оня манастир. За първи път отивахме някъде сами. В хотела нямаше свободни стаи и ни сложиха да спим в една от килиите на монасите. Беше много студено, а леглото - твърдо. Хвана ме малко страх. След всеки път се кръстех тайно от тебе. Пет пъти се прекръстих онази нощ.



- Шест, каза той. И мен ме беше страх. А помниш ли, когато после дойде да живееш при мен. Майка ти каза, че ще се откаже от теб чрез "Държавен вестник", защото не искала да има незаконни внучета.



- Помня - каза тя. - И без това не можех да имам деца.



На това място тя се умълча. Той хвана ръката й за пръв път, откакто се познаваха. Съвсем леко, утешително.



- Нищо - каза той. - А помниш ли, когато си счупих крака. Бях вече на 48, бачках като луд и този месец в къщи ми се стори истински рай. Ти също си взе отпуска, дори ги заплаши, че ще си счупиш ръката, ако не те пуснат. И цял месец не си показахме носа навън.



- А когато на следващата година ми откриха оня тумор... Ти беше прочел отнякъде, че смехотерапията лекува от рак и две седмици непрекъснато ми разказваше вицове, за да се смея. И досега се чудя, откъде ги намираше. Беше толкова уплашен и мил. Тогава май съвсем ти побеля косата. И всеки ден ми носеше божури и незабравки.



- Слава богу, че се оправи. Какво щях да правя без теб.



В това време приканиха всички пътници за Ню Йорк да се насочат към терминала за излитане. Мълчаха не повече от минута. После тя се изправи и каза, че трябва да тръгва. Той взе куфара й и двамата тръгнаха. Преди да премине паспортния контрол, тя се обърна и го целуна много дълго. Като за последно, помисли си той, макар никога преди това да не е имало първи път.



Половин час по-късно той се обърна и тръгна. Почувства се страшно остарял, с мъка движеше краката си. Нарочно затвори очи, когато минаваше през вратата с огледално стъкло на изхода, за да не види в отражението внезапно побелялата си коса и прихлупените си, вече старчески рамене. С всяка крачка разбираше все по-ясно, че няма да може да се върне у дома при непостижимо младата си жена. И никога не би могъл да й разкаже какво е правил през тези петдесет години, докато го е нямало.