Честната Лил сложи ръката си на бедрото му и го натисна, а той погледна надолу отвъд Честната Лил, отвъд панамените шапки, кубинските лица и разклащаните чаши за зарове на пиячите към отворената врата и в ярката светлина на площада съзря как спря кола, как портиерът, стискайки фуражката си в ръка, отвори задната врата и как тя слезе.

Беше нейният маниер. Никоя друга жена не слизаше от кола така непринудено, леко, изящно и същевременно като че оказва голяма чест на улицата, стъпвайки на нея. Години наред жените се опитваха да се доближат до грацията й, някои дори бяха успели да я усвоят. Ала беше достатъчно да я види човек, за да разбере, че всички жени, които и наподобяваха, само й подражават. Сега тя носеше униформа; усмихвайки се, запита нещо портиера, а той отговори, като щастливо кимаше с глава. После тя прекоси тротоара и влезе в бара. Зад нея вървеше друга жена в униформа.

Томас Хъдсън стана и почувствува, като че се сви гръдният му кош и дишането му замря. Тя го зърна и тръгна по пътеката между пиячите на тезгяха и масите. Другата жена я последва.

— Извинявайте — обърна се Томас Хъдсън към Честната Лил и „по-лошия кмет“. — Трябва да се видя с една приятелка.

Двамата се срещнаха по средата на пътеката между бара и масите и той я взе в обятията си. Притисна я с все сила и започна да я целува пламенно и буйно, тя също го зацелува и загали ръцете му.

— Ах ти! Ти, ти! — възкликна жената.

— Омайнице — разнежи се той, — откъде попадна тук?

— От Камагуей, естествено.

Към тях се насочиха любопитни погледи. Томас Хъдсън повдигна жената, прегърна я крепко, целуна я още веднъж, сетне я пусна и я поведе към една маса в ъгъла.

— Тук не са позволени такива нежности — обясни той. — Могат да ни арестуват.

— Нека ни арестуват — отговори тя. — Това е Гини. Секретарката ми.

— Здравейте, Гини! — каза Томас Хъдсън. — Помогнете ми да укротим тая полудяла жена на масата.

Гини беше приятна, възгрозна мома. И двете жени носеха еднаква униформа: офицерски куртки без отличия за чина, ризи с връзки, поли, чорапи и спортни обуща. На главата имаха кепета, а на лявото рамо нашивки, каквито Томас Хъдсън не беше виждал по-рано.

— Свали си кепето, омайнице.

— Не е позволено.

— Свали го!

— Щом настояваш.

Тя го свали, повдигна глава, разтърси косата си, наведе се назад и го изгледа. Той видя високото чело, прелестната леко накъдрена коса с неизменния сребрист цвят на зряла пшеница, високите скули с трапчинки, трапчинки, които винаги разтуптяваха сърцето му, леко сплескания нос, устата, която току-що беше освободил и чието червило се беше размазало от целувките, красивата брадичка и гушка.

— Как ти се виждам?

— Знаеш как.

— Случвало ли ти се е да целуваш жена в такава униформа досега? Или да се одраскаш от офицерски копчета?

— Не.

— Обичаш ли ме?

— Винаги съм те обичал.

— Не. Обичаш ли ме точно сега. В този миг.

— Да — каза той и гърлото му се сви.

— Добре — забеляза жената. — Би било ужасно, ако не ме обичаше.

— За колко време си тук?

— Само за днес.

— Чакай да те целуна.

— Предупреди ме, че ще ни арестуват.

— Тогава можем да почакаме. Какво ще пиете?

— Имат ли добро шампанско?

— Имат. Но има едно страшно добро местно питие.

— Не се съмнявам. Колко коктейла изпи вече?

— Не зная. Горе-долу дузина.

— Само по присвитите очи се познава, че си пил. Любиш ли се с някоя?

— Не. А ти?

— Ще ти кажа по-късно. Къде е твоята жена-миткало?

— В Тихия океан.

— Бих желала да бъде вътре в самия океан. На около хиляда разтега дълбочина. Ах, Томи, Томи, Томи, Томи, Томи.

— Ти любиш ли се с някого?

— Уви, да.

— Ах, ти невернице.

— Не е ли ужасно? За първи път те срещам, откак съм те напуснала, и ти да не се любиш с никоя жена, а аз да се любя с другиго.

— Ти си ме напуснала?

— Аз така разправям.

— Сладък ли е?

— Сладък е. Има сладостта на децата. Много съм му необходима.

— Къде е?

— Това е военна тайна.

— При него ли отивате?

— Да.

— Какви сте?

— Ние сме USO[133].

— Същото ли е като OSS[134]?

— Не, щурчо. Не се прави на глупак и не ставай зъл само защото се любя с другиго. Ти никога не ме питаш когато се влюбваш в жените.

— Много ли го обичаш?

— Не съм казала, че го обичам. Казах само, че се любя с него. Няма дори да го любя днес, ако не ти е приятно. Тук съм само за един ден. Не искам да бъда неучтива.

— Върви, по дяволите! — избухна той.

— Ще взема колата и ще се прибера в хотела? — вметна Гини.

— Не, Гини. Първо ще пием шампанско. Имаш ли кола? — обърна се тя към Томас Хъдсън.

— Имам. Вън на площада.

— Можем ли да отидем у вас?

— Можем да се нахраним и след това да излезем. Или мога да взема нещо и да обядваме в къщи.

— Какво щастие, че попаднахме право тук!

— Наистина — съгласи се Томас Хъдсън. — Как узна, че съм тук?

— Един момък на летището в Камагуей ми каза, че може би ще те намеря тук. Ако не бяхме те намерили, щяхме да отидем да разгледаме Хавана.

— Пак можем да разгледаме Хавана.

— Не — противопостави се тя. — Гини може да я разгледа. Не познаваш ли някого, който би могъл да разведе Гини?

— Познавам.

— Трябва да се приберем в Камагуей довечера.

— Кога излита самолетът ви?

— В шест часа, мисля.

— Ще уредим всичко — обеща Томас Хъдсън.