Май:

Когато беше млада обичаше да пътува с влак. Без багаж и само с билет в ръка. Сама. Обичаше начина по който завиват вагоните. Винаги надвесваше глава и се усмихваше, когато видеше задната част на влака, която още не беше минала през завоя. Все се надяваше, че ще срещне погледа на някой в, който да се влюби и който ще я обича завинаги. Но там обикновено стояха или пътниците, чиято гара наближава, или някой намръщен, пушещ човек, или някое хлапе, удивено колко е голям света отвът стъклото. Понякога се натъжаваше и сядаше на мястото си в купето.

Казваше се Май и тя обичаше името си и винаги се стараеше да е луда като него. Родителите й се чудеха къде ли са им били умовете, че са й дали такова шантаво име. А, тя знаеше къде и тайно им се смееше. „Никога няма да стана като тях. Ще си остана луда завинаги” – мислеше си тя докато я мъмреха, че отново е закъсняла и че е пила вино.

Благодаря на Никея за картинката.