Корабът се насочи към сините хълмове, увеличавайки постепенно скоростта си.

— Томи — каза Уили, — обичам те, рожбо писана. Не умирай!

Томас Хъдсън го погледна, без да мръдне глава.

— Помъчи се да разбереш, ако не е много трудно.

Томас Хъдсън го погледна. Сега се чувствуваше много далече-далече и не го вълнуваха повече никакви проблеми. Усещаше как корабът увеличава скоростта си и как трептенето на машините нежно гали раменете му, опиращи в твърдите дъски. Изви очи нагоре към небето, което винаги беше обичал, сведе ги към голямата лагуна, която — сега беше съвсем сигурен — никога нямаше да нарисува, измести се леко, за да понамали болката. „Сега двигателите работят на около три хиляди оборота — помисли си той — и тласъците им проникват през палубата право в мене.“

— Струва ми се, че разбирам, Уили — провлече той.

— Поврага! — каза Уили. — Ти никога не разбираш хората, които те обичат.