В копнеж за близост залъгваме телата си.
Есента отново е тук. Дъждът заваля и отнесе листата.
Сега всичко се вижда.
Накацали клони по самотни дървета.
Мъглите проядоха асфалта и го превърнаха в жълти листа.
Листата на липите са жълти.
На райската ябълка червени като страстен сън.
Събуждаш се и усещаш студа лежащ до теб.
Той се усмихва и ти се притискаш по силно към него в търсене на топлина.
Вятърът се навира в косата ми, следва извивките на ухото ми и някъде дълбоко, там вътре, в главата ми прошепва лъжата.
Сутрин по улиците няма хора.
Избягали са далеч в къщите си и сега в локвите ясно се отразява очакването на снега.
От мъртвите дървета не капят листа.
Те само стоплят печките. В които жадно изгаряме снощните сънища.
Преди да заспим посипваме главите си с пепелта им.
Тогава пътеките по лицата ни, разчертани от очите ни, се виждат ясно. И децата не биха минали по тях, ако знаеха...
Ще прошепна лъжата си във вятъра, ще я пъхна в пощенски плик от листа, ще залепя дъждовна марка и ще го пусна в пощенската кутия на есента. След няколко дни то ще пристигне в съня ми и аз ще съм щастлив.
Тайно студът ще прегърне излъганото ми, спящо, тяло.
На сутринта прозорците ще са замръзнали.