Там на кръстопътя седял той. Седял, а пръстите му танцували и плачели заедно със струните на китарата. Момчето се приближило. Обедното слънце напичало прашния път и то вървяло бавно с големи крачки.
"Какво е това?" - попитало.
Стареца вдигнал единственото си полусляпо око и казал:
"Блус, момче. Блус."
Струните плачели, а в душата на момчето нещо затрептяло.
"Кажи ми думите на песента, дядо. Знаеш ли ги?"
"Те са вътре в музиката, момче. Чуй ги сам."
"Не чувам, дядо."
Стареца затворил окото си и думите на песента закънтяли в ушите му. Ооо, те идвали право от душата му.
"Момче, тази песен пее за черните нощи и студената земя, за трудни времена и падението, за лепкавия глад и смърдящата мизерия, за задушаващата самота и калната тъга. Тя пее за душата на човек. За прашните пътища и за мъртвите приятели. Песен изпята от сърцето на самотния тъжен скитник. Песен запалена от онова дето го гаси уискито.Песен за смъртта и любовта. Песен за болката. И най-вече песен за живота. Тъжния, самотен живот."
Момчето плачело, слушало музиката и гледало към затвореното око на стареца. Гледало то и чакало от там да потекът сълзите на стареца. Но когато стареца отворил клепача си, отдолу нямало нищо, никаква влага, само полусляпото тъжно око.
"Не плачи, момче. Остави блуса да плаче за тебе. Вкарай това -" - и стареца докоснал струните на китарата - "тук" - той потупал момчето по гърдите - "и всичко ще мине."
Момчето смръкнало суполите си, избърсало сълзите си с ръкав, поело китарата и за пръв път тъгата си отишла.