Честната Лил сложи ръката си на бедрото му и го натисна, а той погледна надолу отвъд Честната Лил, отвъд панамените шапки, кубинските лица и разклащаните чаши за зарове на пиячите към отворената врата и в ярката светлина на площада съзря как спря кола, как портиерът, стискайки фуражката си в ръка, отвори задната врата и как тя слезе.

Беше нейният маниер. Никоя друга жена не слизаше от кола така непринудено, леко, изящно и същевременно като че оказва голяма чест на улицата, стъпвайки на нея. Години наред жените се опитваха да се доближат до грацията й, някои дори бяха успели да я усвоят. Ала беше достатъчно да я види човек, за да разбере, че всички жени, които и наподобяваха, само й подражават. Сега тя носеше униформа; усмихвайки се, запита нещо портиера, а той отговори, като щастливо кимаше с глава. После тя прекоси тротоара и влезе в бара. Зад нея вървеше друга жена в униформа.

Томас Хъдсън стана и почувствува, като че се сви гръдният му кош и дишането му замря. Тя го зърна и тръгна по пътеката между пиячите на тезгяха и масите. Другата жена я последва.

— Извинявайте — обърна се Томас Хъдсън към Честната Лил и „по-лошия кмет“. — Трябва да се видя с една приятелка.

Двамата се срещнаха по средата на пътеката между бара и масите и той я взе в обятията си. Притисна я с все сила и започна да я целува пламенно и буйно, тя също го зацелува и загали ръцете му.

— Ах ти! Ти, ти! — възкликна жената.

— Омайнице — разнежи се той, — откъде попадна тук?

— От Камагуей, естествено.

Към тях се насочиха любопитни погледи. Томас Хъдсън повдигна жената, прегърна я крепко, целуна я още веднъж, сетне я пусна и я поведе към една маса в ъгъла.

— Тук не са позволени такива нежности — обясни той. — Могат да ни арестуват.

— Нека ни арестуват — отговори тя. — Това е Гини. Секретарката ми.

— Здравейте, Гини! — каза Томас Хъдсън. — Помогнете ми да укротим тая полудяла жена на масата.

Гини беше приятна, възгрозна мома. И двете жени носеха еднаква униформа: офицерски куртки без отличия за чина, ризи с връзки, поли, чорапи и спортни обуща. На главата имаха кепета, а на лявото рамо нашивки, каквито Томас Хъдсън не беше виждал по-рано.

— Свали си кепето, омайнице.

— Не е позволено.

— Свали го!

— Щом настояваш.

Тя го свали, повдигна глава, разтърси косата си, наведе се назад и го изгледа. Той видя високото чело, прелестната леко накъдрена коса с неизменния сребрист цвят на зряла пшеница, високите скули с трапчинки, трапчинки, които винаги разтуптяваха сърцето му, леко сплескания нос, устата, която току-що беше освободил и чието червило се беше размазало от целувките, красивата брадичка и гушка.

— Как ти се виждам?

— Знаеш как.

— Случвало ли ти се е да целуваш жена в такава униформа досега? Или да се одраскаш от офицерски копчета?

— Не.

— Обичаш ли ме?

— Винаги съм те обичал.

— Не. Обичаш ли ме точно сега. В този миг.

— Да — каза той и гърлото му се сви.

— Добре — забеляза жената. — Би било ужасно, ако не ме обичаше.

— За колко време си тук?

— Само за днес.

— Чакай да те целуна.

— Предупреди ме, че ще ни арестуват.

— Тогава можем да почакаме. Какво ще пиете?

— Имат ли добро шампанско?

— Имат. Но има едно страшно добро местно питие.

— Не се съмнявам. Колко коктейла изпи вече?

— Не зная. Горе-долу дузина.

— Само по присвитите очи се познава, че си пил. Любиш ли се с някоя?

— Не. А ти?

— Ще ти кажа по-късно. Къде е твоята жена-миткало?

— В Тихия океан.

— Бих желала да бъде вътре в самия океан. На около хиляда разтега дълбочина. Ах, Томи, Томи, Томи, Томи, Томи.

— Ти любиш ли се с някого?

— Уви, да.

— Ах, ти невернице.

— Не е ли ужасно? За първи път те срещам, откак съм те напуснала, и ти да не се любиш с никоя жена, а аз да се любя с другиго.

— Ти си ме напуснала?

— Аз така разправям.

— Сладък ли е?

— Сладък е. Има сладостта на децата. Много съм му необходима.

— Къде е?

— Това е военна тайна.

— При него ли отивате?

— Да.

— Какви сте?

— Ние сме USO[133].

— Същото ли е като OSS[134]?

— Не, щурчо. Не се прави на глупак и не ставай зъл само защото се любя с другиго. Ти никога не ме питаш когато се влюбваш в жените.

— Много ли го обичаш?

— Не съм казала, че го обичам. Казах само, че се любя с него. Няма дори да го любя днес, ако не ти е приятно. Тук съм само за един ден. Не искам да бъда неучтива.

— Върви, по дяволите! — избухна той.

— Ще взема колата и ще се прибера в хотела? — вметна Гини.

— Не, Гини. Първо ще пием шампанско. Имаш ли кола? — обърна се тя към Томас Хъдсън.

— Имам. Вън на площада.

— Можем ли да отидем у вас?

— Можем да се нахраним и след това да излезем. Или мога да взема нещо и да обядваме в къщи.

— Какво щастие, че попаднахме право тук!

— Наистина — съгласи се Томас Хъдсън. — Как узна, че съм тук?

— Един момък на летището в Камагуей ми каза, че може би ще те намеря тук. Ако не бяхме те намерили, щяхме да отидем да разгледаме Хавана.

— Пак можем да разгледаме Хавана.

— Не — противопостави се тя. — Гини може да я разгледа. Не познаваш ли някого, който би могъл да разведе Гини?

— Познавам.

— Трябва да се приберем в Камагуей довечера.

— Кога излита самолетът ви?

— В шест часа, мисля.

— Ще уредим всичко — обеща Томас Хъдсън.

30 секунди, но по-добри от целия филм на Бъртан. Макар че тая емо Алиса не ме кефи.

I'm gonna' pack my bags for summer
and I'm headed out west
Where the days last forever

Бокалът на любовта:

И с всичките тези думи, дето всички ги изприказват и изписват искат да кажат единствено "путка". Но не го казват, защото звучи мръсно, като "свиня".

People are silent.
My blood aches from waiting.