Гордостта не ражда спомени.

The Void

Точно когато си мислех че дълго време няма да се появи оригинално заглавие, се случи точно това, едва седмица след излизането на Машинариум. Не знам кой господ чу молитвите ни но тази година беше благосклонна към адвенчър почитателите. Както на компютърната така и на конзолната сцена. Амин!

Heavy rain:

The first time I saw you, I knew you were the one. I thought these things only happened in the movies, you know? Pounding heart, the sweaty hands and the shaky legs. I was coming out of the theater and it started pouring heavy rain. So there I was soaking wet, teeth chattering, freezing cold and you came up to me. You looked me straight in the eyes and said "Need an umbrella, Miss?" You sent me flowers for weeks and said you'd love me forever, 3 months later we were getting married. God it sounds so stupid. It's such a corny romance.

But real life never ends with being what you think it's going to be. You think it's going to be one big happy fairy tale. And then one day you wake up in an average little house leading an average little life, and your real dreams are about paying the bills and maybe some day getting a bigger T.V. As you realise that maybe that wasn't the life you were dreaming of. You realise maybe things could have been different, and maybe I actually could have lived with all that, but then one day it all just slips.

It starts with something small, a little lipstick on the collar, a few nights when you come home a bit late. At first I tell myself that I'm crazy, that you would never do such a thing. But just to ease my mind one night I follow you as you leave the office, I follow you to the seedy hotel where you meet the girl... and then my whole world falls apart.

I come home, and I cry for hours in my kitchen. I get the gun from the draw in the bedroom, and I tell myself that if this is all that life has to offer me, then I can do without.

But then I change my mind, after all I'm not the one who's cheating. So, quietly, I wait for you to come home, sitting in my average little kitchen. Obviously when you get home you don't suspect a thing, so I press the fucking gun against your forehead, and I take a few seconds to watch the fear grow in your eyes. You tell yourself 'She won't do it, she doesn't have the guts! She's just trying to teach me a lesson.' But you are so wrong, honey. I sentence you to death for turning my life into a soap opera cliché. For stepping on my dreams, for not giving a shit about me all those years, and for lying to me, and betraying me and humiliating me. I'm making an example out of you for all the assholes out there who think they can just keep fucking us over and over.

Good bye, my love.

Bring The Intruder to my den. I will punish her insolence and dispose of her!

По случай утрешното ни започване - малък списък:















До няколко дена пръв концептуален арт тук или някъде другаде. Утре - ден на главния герой.

За Machinarium, мънкихолиците, едно дълго пътуване и още нещо...

Някога, някога, някога споменавал ли съм, че Лили Стоилова е най-ценното съкровище не само в PC Mania, но и в българския гейм печат въобще. Ако не съм - сега го правя - Лили Стоилова е най-ценното съкровище от думи в българския печат въобще.
За пръв път й обърнах по-специално внимание в статията за мист 4. Тя не просто ме убеди, че играта ще ми хареса, тя ме убеди, че играта ще е една от любимите ми.
Ето една не особено добре напечатана нейна статия от сайта на PC Mania:


"Аз съм на кръстопът, но пътят, който мога да избера е само един...”
Zoe Castillo. Тъмна коса, стройна фигура, неповторимо излъчване, красота, образ, изтъкан от някаква мълчалива тъга. Във всяко движение и жест се чете несъгласие с нещо, но и безсилие. Нежелание за борба, безлично подчинение на обстоятелствата. Липсата на амбиция владее всяка сутрин, която плавно се слива с всеки обед и вечер, прекарани в бездействие пред телевизора. Едва на 20 години, а ежедневието е така безцветно и безвкусно. А и какво би могло да бъде след загубата на нейната майка, напускането на училище, краят на връзката с Реза (който все още се води най-добрия й приятел)...?

А баща и... Така загрижен за нея... Добронамерен... И обезверяващ, отчаян, с поглед, в който прозира разочарование... Безсилен да я направи силна... Предишната Zoe, която кипи от енергия и стаст към всяко свое занимание, вече я няма.

И тогава се случи нещо.

Случиха се няколко неща наведнъж

Реза поиска услуга. Нещата не се получиха според неговия план. Бяха замесени много хора. Той беше по следите на нещо. Нещо голямо. Намеси се полицията. Намесиха се и някакви странни хора, идващи сякаш от друг свят. Странният образ на едно момиче преследваше Zoe. Злокобна сянка, обгърната в коса. Появяваше се случайно и молеше за помощ от екрана на различни ТВ приемници или монитори... Дали пък просто не бях прекалила с гледането на The Ring... Май не. Май наистина просто става дума за нещо много, много голямо...

Междувременно далеч от всичко това. Далеч от 2219 г., годината в която живееше Zoe, се случваше друго странно нещо. Всъщност повече от едно... :-)

Историята на Dreamfall е уникална

Ужасно сложна и на много нива. Първоначално няма никаква логическа връзка между всички тези толкова несвързани времена и светове, в които се развива някакво действие. Единственото общо е, че там се случва нещо интересно, което носи емоционален заряд и успева да прикове вниманието ви дори, когато не ви е напълно ясно защо ви заинтригува. Историята на Dreamfall е и най- основният плюс на играта. Това е причината тя да съществува. Написана е от Ragnar Tornquist, който работи и по първото заглавие- The Longest Journey. Представена е също по уникален начин. Много игри се стремят да разкажат нещо. Тази наистина успява. Успява да ви грабне веднага и да ви покаже нещата под един по особен ъгъл- кинематографично. Тук не гледате просто cut- сцени, а наистина добре обмислен филм. Единствената забележка може би е към края, където повечето играчи очакват невероятната мрежа от събития да бъде овенчана и със съответния край... Какво точно се случва обаче разбира се ще трябва да разберете сами. А каквото и да е разбира се оставя непреодолимото желание веднага да си купите третата част от поредицата, за чието евентуално появяване се носят слухове още преди излизането на Dreamfall.

Играта е подходяща както за фенове на поредицата, за които е познат образа на April Ryan, който отново присъства, така и за геймъри, които тепърва ще се запознаят със света на The Longest Journey и тепърва ще луднат по поредицата и неизбежно ще се самообрекат да закупят и първата част.

Сред странностите на това приключение е

подходът към геймплея

който остава определено неразбран от мнозина, но за мен е един интригуващ и разнообразяващ избор на авторите. Основното е, че за разлика от някои куестове, където водещи са пъзелите и историята едва ли не просто дава предпоставка за тяхното съществуване, то тук имаме основно история и по- малко пъзели, които са подчинени на нея, а не обратното. Така че пригответе се за невероятен филм, в който героят сте вие, а не за поредица от нелогични пъзели, които и вие не знаете защо решавате... И да- няма много пъзели и особено- няма особено сложни такива. Няма и моменти, в които не знаете какво да правите. През цялото време имате съвсем ясна представа какво правите и авторите дори може би малко са се престарали като са се погрижили по всяко време другите герои да ви дават hint-ове какво трябва да свършите.

Геймплей все пак има погрешно на представата, която немалко електронни медии убедително градят. Макар и тласкащ играта по- скоро към action- adventure жанра, а не quest-овете, не мисля че дава основателни поводи за оплакване, освен ако наистина просто не играете игрите само заради пъзелите и ако наистина само това е което очаквате от игра, имаща смелостта да застане зад заглавие като The Longest Journey.

Та като започнем от изцяло 3D създадения свят, из който щъкате точно като в action- adventure, минем през леко засегнатите stealth елементи и нововъведение като биткаджийските изпълнения, добавим пъзели като тези, в които се справяте с ключалки, специално подготвени да спрат нахалници като вас, получаваме играта, която ви предстои да си купите (да, не бива да си позволявате да я пропуснете:-). Всичко това замества point n click управлението и съответно повечкото пъзели в първата част.
Готинко е, че освен като Zoe играете и като други герои. Свръх готинко пък са изработени диалозите. Там избирате подхода, с който ще се отнесете към дадена ситуация, а не конкретни реплики. Например дали ще мрънкате за нещо за което сте недоволни или ще сте по- груби, за да постигнете целта си... Интересно е, че играта предлага и по няколко варианта за прогрес- например дали да се промъкнете покрай един тип, да се биете с него или пък да проведете точния разговор, който да ви спаси.

Като цяло нивото на трудност не е много високо, а продължителността е около 10- 15 часа. Има смисъл да преиграете заглавието. Вторият път някои малки детайли, които са ви убегнали, когато сте били незапознати с историята, ще ви се набият на очи. Enjoy.

Вие сте на кръстопът, но пътят, който можете да изберете, е само един. Това не е „най-дългият път”. Изберете най-краткия път. Най-краткият път до магазин, предлагащ Dreamfall. Рядко се случва някое заглавие наистина да е представено въздействащо. Проследете това и научете една приказка за един паралелен магически свят, за вярата в хората, за сънищата...



И защо по дяволите не й дадохте да пише за Мешанариум, а дадохте на онзи глупак който добре ни убеди че създателите й са некадърни вечно надрусани психари.

Октомври

1.
И една вечер, тъкмо когато се бе стъмнило, вятърът духна. Разшумоли вече леко пожълтяващите листа на черешите, забуча във върховете на боровете, засвири в керемидите на къщите. И само като го чуеше ти идеше да се увиеш още по дълбоко в топлото си палто.
В такава вечер всички печки трябва да бъдат запалени и над всички къщи да се издига дим. Трябва, но не и когато няма кой да бъде стоплен от печките, когато няма кой да ги запали. И някакси ти става студено и тъжно и самотно. Оглеждаш се и виждаш мрака на незапалените свещи и на празните къщи.
Да, всички си бяха тръгнали. Събрали багажите, затворили куфарите, залостили прозорците, заключили вратите, сложили шапки, купили билети и си отишли. И така всички печки никога вече нямаше да бъдат запалени и да стоплят, всички комини – да бъдат изпълнени с дим, всички оставени книги - да бъдат прочетени, всички изпопадали листа - да бъдат събрани, а по-късно и разпиляни от детски крака, ябълки които никога няма да бъдат вкуснати от устни, грозде което нямаше да изпълни кошници, градини в които никога нямаше да зреят домати, къщи които никога няма да приютят в себе си. Всичко беше оставено. Всичко освен една единствена къща.
И когато есенният вятър задуха, от къщата се чуха тихи стъпки, вратата се отвори пускайки навън лек лъч светлина, един много стар нос се показа през пролуката, подуши няколко пъти и някакъв старчески глас каза през усмивка:
-Да. Септември се върна.
Носът се прибра, вратата се затвори и тихите стъпки отидоха пак до запалената печка върху която вреше ароматно гърне леща.


2.
Да, септември се беше върнал. А с него и всичко което идваше със септември. Бруленето на орехи, брането на ябълки, откъсването на дюли, приготвянето на лютеница. Всичко това чакаше с едино блажено нетърпение. А, също и събирането на сухи листа, цепенето на дърва, подреждането на буркани пълни с череши, ябълки, круши, малини, вишни, къпини, краставички, домати, чушки, патладжани, миризливи туршии, ароматни сладка, дъхави компоти и червена лютеница. Да не забравим и събирането на шишарки, брането на гъби и изпращането на последните летни дни с големите клади от листа. Всичко това приютено и сгушено единствено и само в един месец. Септемри. Да, септември се бе върнал. А заради това си заслужава да се усмихнеш.





Нищо никога не свършва.

Две години по-късно

Любовта трае три години. Или приключва след четири месеца раздяла от Аталантическия океан. Думите не означавт нищо. Духовете кръжат в главите. Сбогом, септември.

17 ноември идва Есента:

Леба, боба и да еба!

-Как, по дяволите, се превърнахме в това което сме?
-Прекалено много омраза и идеология.
-Само това? По дяволите, не може да е само това!
-Да не забравяме егоизма.
-Мамка му! Мамка му, мамка му! Момичето беше мъртво, човече! Мъртво!
-Да.
-А, шибанякът продължаваше да... продължаваше... Мамка му!
-Успокой се, братле!
-Да се успокоя? Мамка ти! Мамка му на всичко! Мамка му!
-Поеми си въздух, братле, и се успокой. Последният месец ти се понатрупаха работи.
-Мамка му! Видя ли какво беше сторил с тялото й? Мамка му!
-По дяволите, братле. Миналата седмица имахме поне двайсет по-извратени случая. Просто си преуморен. Така че поеми си въздух, успокой се и се прибери у дома.
-Не разбираш ли, човече? Нима не изпитваш вина? Ние сме същите като тях! Ходим на работа носейки маските на професиите си. Прибираме се всяка нощ в домовете си и правим същите гадни работи със съпругите си. Същите!
-Не е същото, братле. Просто си преуморен. Влизат ти странни мисли в главата.
-Глупости! Кажи ми, че никога не те е било страх, че ще се превърнеш в нещо като тях. Глупости, човече. Дори ти си си го мислил. Дори ти си си представял как си набутал члена си в мъртвото тяло на жена си, докато някоя кука ти пръска черепа.
-Братле, всички сме в същите лайна. Всички.

Антихрист:

Час по-късно тя реши, че е заспал, стана и угаси всички лампи без тази в банята, в случай че се събуди и иска да има поне една светлинка. Когато отново легна в леглото, той се размърда. Гласът му бе много тих, много изгубен.
— О, Бет, толкова те обичах.
Тя претегли думите му.
— Поправка. Толкова ме обичаш.
— Толкова те обичам — каза той.
Цял час Бет се взира в тавана, докато не заспа.

Остава - Minnie The Moocher